понеделник, 26 ноември 2007 г.

Обърнатата метафора:или до там и обратно от конференцията New Dimensions of the Intercultural Dialogue in Bulgaria and South-East Europe", Sofia, 15-1

Обърнатата метафора:
Студио Даухаус или до там и обратно

Не съм убеден от каква позиция е подходящо да се включа в това събитие, тъй като имам чувството, че Студио Даухаус – мероприятието и идеята, която представлявам се превърна в популярен феномен, любопитен за някои, но за мен леко овехтял. Заради това ще се опитам да предам случая телеграфично, а после да поговоря за темите, които свързват това начинание с въпросите засягащи срещата.
Първо бих искал да благодаря за поканата и интереса към Студио Даухаус. Ще се опитам да използвам предоставената трибуна, за да си позволя да говоря от името на обърканите хора от моето поколение и среда, които се опитват да провеждат културна дейност по принцип защото имат вътрешната потребност да го правят независимо от утилитарните капацитети придадени на масовата културната продукция в днешно време. Като представител на неформална организация използвам ненаучен стил, и риторика, които не бива да приемате като знак на неуважение, напротив, така говорим когато търсим диалог.

За да представя дейността на Студио Даухаус ще премина през няколко текста които маркират линията на това мероприятие в донякъде динамичен план.

Студио Даухаус има кратка история, но поради своята първоначална неустановеност можах да го определя или вкарам в рамката на протеста, на отричането от системата на доминиращия лош вкус и арогантна социална нестправедливост. Новата система, ъпгрейдна / смени версията й с по-трудна за съпротива, с нови правила и вид, но продължи да носи огромно количество от наследените отношения, масови поведенческа комплекси, култ към провинциализма и безотговорността. Като концептуална рамка в противовес на тази неблагоприя тна културната ситуация заявихме тотална отвореност и ред други параметри реципрочни на общоприетите в новия обществен строй. Това стана като обявихме позицията на отворена платформа за съвременно изкуство и независима култура и определихме пространството в бившата чорапена фабрика в Павлово за “Независимо пространство за изкуство” . Проведения близо двегодишен “Отворен конкурс за проекти в областта на съвременното изкуство” премина без почти никакви критерии като реакция на повсеместното конкуриране и кандидатстване за проекти, измерване на изкуството в пари и слава. Там бяха представени самостоятелно и в колективни събития около 60-70 на брой повече от 200 творци и самодейци от различни сфери на изксутвото, държави и статус. От ъндърграунд готик или рап музиканти до най-добрите ни съвременни поети и професори в европейски академии. Разбира се заслугата за това разнообразие, далеч не беше в нашата концепция, някои условия, като липсата на други такива места, както и вида му насочиха голям поток от събития и очаквания от Студио Даухаус. Тоталната децентрализация и доверие в хората, които искат да се представят под някаква форма като творци също популяризира идеята допълнително.

Първоначално проектът за представяне на различни форми на съвременно изкуство в Независимото пространство имаше две основни насоки. Първата бе да предостави платформа, отворена сцена за изява на неутвърдени млади артисти наравно с познатите имена в българското и глобалното културно пространство. Втората насока на проекта бе мапингът на дебютиращите и утвърдени творци и представянето на тяхната дейност в еднин обзорен документален материал.
Тази програма имаше има амбицията да представи публично по-значимите и оригинални решения на най-нестандартните и неконвенционални творци. От гледна точка на концепцията за мапиране или моментна снимка на съвременната културна действителност беше интересно да се привлекат проекти от различните екстреми, субкултурни събития, маргинални автори и стилове, декаденти и фантазьори – хора на ръба на приемливото и отвъд демаркацията между въображение и действителност.
Записването трябваше да се осъществи чрез документални видео интервюта на кандидатите, в които те сами да представят и предлагат проектите си в свободната форма на разговора. Реализирането на проектите и прегледа на всички участващи имаше ценен обзорен потенциал. В идеята за тази инициатива бе вложена концепцията за търсенето на средата. Означаването и /или ситуирането на съвременното изкуство в България може да стане възможно в рамките на по-широкото представяне на модерната културна действителност. Затова използваме картографирането на крайностите като концептуална рамка – граница, която очертава полето на действие на по-ординерното съвременното изкуство и изобщо съвременни прояви на изкуството, а не непременно “contemporary art”. Представяйки и двете заедно в документален материал бе замислено като добър източник за темите и проблемите на изкуството в началото на двадесет и първи век. Изобщо разрез на естественото приемане на тази епоха като нова.
Инициативата беше обвързана с ограничение във времето от около 18-20 месеца. Закриването на програмата съвпадна със закриването на Студио Dauhaus – независимо пространство за изкуство. То се отбеляза със събитие определено от нас като абсолютният кураторски проект в контекста на културната действителност в България (на второ място след събарянето на Мавзолея на Г.Димитров). Това бе демолирането на сградата където се помещаваха няколко ателиета на художници, музиканти, занаятчии, за да се разчисти място за строеж на нови жилища. Решихме да разгледаме процеса на разрушаване на сградата като едно разтваряне в пространството. Контаминация на града с духа на Даухаус. Съответно от това произлезе нова тема. Този етап от съществуването на Студио Даухаус беше уседналият период, но за да не скучаем предложих търсенето на ново място да бъде съпроводено с активен номадски период и по-радикална риторика. Следващият откъс от текст маркира втория етап на себеизмислянето на Студио Даухаус.

Чета част от памфлета публикуван преди два месеца във 39 грама и в интернет.
Студио Даухаус – независимо пространство за изкуство премина в категорията “невидимо. След събарянето на сградата, където се помещаваше този храм на самодейността бе решено Студио Даухаус да продължи своя път из прерията на българското съвременно изкуство и независима култура като изтрие от името си опашката: “независимо пространство за изкуство” и я замени с лозунга: “платформа за независима култура и съвременно изкуство!”. Това означава, че докато търсим ново хале или друг подходящ обект в условията на все по-безкомпромисния мексикански капитализъм “Студио Даухаус – платформа за независима култура и съвременно изкуство!” хваща гората и започва да функционира на индиански принцип.Естествено бих искал тази елегантна метафора да означава, че ставаме все по независими и бойки, по-свободни, направо волни в дръзките си акции и мероприятия и удряме по цялата закостеняла чалга империя на консюмеризма. Уви, за нас индианския принцип означава номадство в търсене на не-ометени от бизоните поля за действие, промъкване на пръсти, следотърсачество за истински стойности, измъкване от семиотичните засади на новата ситуация в нашето собствено и глобалното общество.
Баснята за уестърна, я започвам защото от както направихме Студио Даухаус преди две години имам чувството, че много съм остарял. Толкова много, че мога вече да разказвам истории по един друг начин, все едно никой не е доживял да потвърди със сигурност дали са верни. В теорията на киното уестърна се появява като екстернализация на силния обществен (и индивидуален) порив към простора, свободата, приключението, наивността и невинността, изобщо, романтиката в хероизма. През златните години на уестърна този мащабен порив се явява като естествена реакция срещу затварянето, свършека на пространството, на възможностите и клаустрофобията на Америка и американския живот. Затова характерно за уестърните, които като жанров профил стройно рефлектират популярната нагласа и темперамент, е че показват в едно свършека и новото начало. Препускането с коня към хоризонта е новото начало за американеца, които лека по лека изтиква и избива индианците докато не ги затвори в резервати. Макар и “дивия запад” като епоха да продължава не повече от двайсетина години, тази историческа действителност остава любима за много хора не само в Америка, но и по целия свят. Реминисценцията за неопетнения хоризонт, които се прекосява от “нашия” герой и се превръща в символичен свършек-начало се е утаило в нещо като съкровена духовна потребност с универсални мащаби.Обаче, както се разбра, ние сме индианци и въобще не ни харесва филма. Не ни харесва клаустрофобията на българина и нашето време претрупано с фалшиви възможности и хоризонти. Не ни харесва това, че обикновените българи са все повече като лошите янки от уестърните, а това ги прави като цяло несимпатични. Не ни харесва, че колкото повече границите се отварят, малката ни културна действителност отеснява, индианците се предават, или се затварят в резервати. Не ни харесва, че тук няма ляво или дясно в политиката, в обществото, в неговите “духовни еманации”, с които толкова обичаме да се занимаваме. Не ни харесва, че се превръщаме в бананова република с имитативна, консуматорска и развлекателна култура и вкус без каквато и да е съпротива. Не ни харесват новите припознати ценности на сапунен сериал, патетичен патриотизъм и еснафска меркантилност. Не ни харесва, че индианците много пием и играем лошите в уестърна, затова не ни дават главни роли, а когато се наложи изпълняваме и каскади. Не ни харесва как някакъв свършек дойде, но май не мина съвсем и ново начало така и няма. Кои точно хоризонт беше прекосен, като продължаваме да сме в пустошта на същия каньон?Следват поименни благодарности на хората участвали в създаването на Студио Даухаус.

Както може да се отбележи, този пост колониален памфлет е протест против, а не за нещо конкретно, всъщност това го характеризира до някъде като пост колониален. Независимо от неназоваването на някаква посока или заявка за поведение, тескта произведе импулса, които да накара Студио Даухаус да продължи да съществува и след като изигра някаква преписана придадено-култова роля, която се оказа с много по-голям резонанс от колкото си представях, че и най-амбиционзното менажиране на независимото пространство за изксутво може да получи. Стигам до тук, защото смятам, че точно това е отговора на проблема с културния конфликт. Това е и метафората, обърнатата метафора от заглавието – едно малко, но спонтанно решение на мрачен културен конфликт – създаването на среда, на (безусловни) условия за диалог и среща на поколения, вътрешни и външни мигранти, социални и културни маргинали, лица от художествено-творческия естаблишмънт, бачкатори, изобщо голям спектър индиански племена(тоест вътрешни малцинства), които се оказват заедно и с равни права на едно място, което се явява независимо пространство, и на всичкото отгоре има някакво неразбираемо име, защото в началото щяхме да правим нещо между чайна и джаз клуб. Сега разбира се, определението е, че дао-то е средния път на мъдрия изток, а хаус - конгломерираща европеидна наставка, която напомня на постоянството и комплексността на Баухауса.

Средата, като място и средата като контекст съвпадаха като настроение по причини, които не можах да установя. Подозирам архитектурния вид на мястото – завода построен 1928 беше изпълнен в стила на консктруктивизма и в пропорциите на златното сечение. Така или иначе формата на поставяне на някаква рамка, в нашия случай концептуално-политическа, оказва ефект при наличие на културен конфликт или просто липса на среща между различни вътрешно- културни малцинства. Особено важно за мен е търсенето и срещата на граничните форми, субкултури, приложни философи и фантазьори заради генерирането на различни от мейнстрийма реалности, перспективи и хоризонти. Срещата на поколения и манталитети и особено мобилизирането на позитивни и негативни маргинализирани малцинства (утвърдени творци и културтрегери - интелигенти с автентичния пиян и дрогиран ъндърграунд) е срещата на победените, но и на непобедимите. Това зависи от рамката, от средата, в която те се застъпват.

Обратната метафора, тоест съд, в които се пренася или съдържа нещо, средата се явява като агент на културния трансфер. Външната инспирация за този модел дойде от Канада, по-конкретно, Монтреал – среда в която културния живот и продукция се вихрят в креативен ураган, цялото общество е “гражданско”, резонира атмосфера на мобилизация. Разбира се, поставени са в определена среда: заплаха от асимилация и дерзание за национална, квебекска идентичност. Затова навиците на широко произвеждане и потребление на изкуството – заличават или преодоляват границата между високо и масово изкуство. Това деление, твърде често присъства и тегне над култури с ограничен човешки и финансов ресурс, присъства като конфликт, като схизма в културното пространство и генерира затваряне на кръгове, отказване от диалог, клаустрофобия. Културния трансфер на ляв модел на среда в София беше успешен до там, че предизвика у много хора интерес към изкуството като към приятно преживяване и дори възможно собствено убежище. Правенето и потреблението на изкуство, изобщо участването в тази среда фунционираше по някакъв начин като поле за диалог между вътрешните малцинства и личности.

Преминавам към личности, защото смятам, че когато разглеждаме темата за новите измерения и интер-културния диалог, е удачно да се постави по-сериозен акцент върху единицата носител на определена култура, идентичност и т.н. – индивида – сам.
За разлика от груповата идентичност и податливост на групова изолация, манипулация, конфронтация, натиск и прочие, човека има психологически капацитет и спектър от роли, които могат да направят идентичността му /й динамична. Въображението – основно човешко качество не е за съжаление групов феномен. Макар да споделяме някой абстрактни стойности и понятия и това споделяне да ни съидентифицира на принципа на общите ни имагинарни обекти, когато се стигне до културен конфликт междуличностните отношения имат много по-голям шанс да го разрешат отколкото взаимодействия на междугрупово ниво. Гъвкавостта на персоналната идентичност, в сравнение с националната например е несъизмерима.

Във връзка с това искам да отбележа, че в съвременната ситуация глобалното общество (тоест т.нар. западна цивилизация) е поставено пред едно голямо предизвикателство, което според мен трябва да приеме предварително. Европа определя себе си като културен, цивилизационен авангард погрешно. Въображението на нейните обитатели и тяхната лична заслуга са този авангард. Вторичността на националната / културна идентичност пред собственото индивидуално определение е наличния културен модел, които има капацитета да поставя частите от света в контакт.
Да сглоби лентата на конфликтните виждания и мирови наративи в синхрона на безкайния спектър възможни светове, които евентуално да не се противопоставят.

Настъпват нови динамични хоризонти, които се плъзгат по непредвидими социално-икономически треактории, те все по-малко зависят от произхода и груповия културен багаж, стойността на наследството. Разбира се, някои са облагодетелствани като група или индивид от някакво конкретно наследство, други наследяват единствено наследствени болести. Целенасоченото форсиране на естествената тенденция на денационализиране и детрадицинионализиране на груповите идентичности ще даде възможната свобода на индивидуалния заряд за отваряне, определяне и комуникация. Спасяването или отглеждането на динамичната културна идентичност, запазването на контакта, избягването от риска за изолация зависят до голяма степен от взаимоотношенията със средата. Привилегията да се чувстваш добре в един контекст зависи от неговата дефиниция, от начина, по който се възприема и обуславя като среда за работа, живот, памет или проекция. Обърнатата метафора е този вид спекулативно-диалектичен инструмент, с който преназоваваме средата, ситуацията в която сме попаднали волно или не. По подобен начин японците предефинират катастрофалните събития в историята си.

В случая с България,
От една страна малко след началото на прехода се индентифицира завръщането към традиционния дискурс. Той се прояви не само като апологетика на тоталитаризма, и разцвет на вихреща се страстна ориенталщина в поведението, порядките, възобновяващите се традиции, псевдорелигиозността и настъпващата чалга култура. Завръщането на традиционния дискурс в обществото преодоля патоса на прехода, опрочи отношението между хората и политическата система, ориентализира поголовно цялата страна. Не случайно днес имаме примера със ефективността на стачките, който се превръщат в основния обществен инструмент и коректив за сметка на демократичните избори, които загубиха своята стойност заедно с осредняването на политическия спектър. Отново груповата идентичност доказва липсата на потенциал за кохерентен контакт.
От друга страна кризата на собствената колонизация на обществото като културна ситуация обявяването на извънредно положение в духовен план. Тук е момента да изразя благодарност към Доц. Кьосев за въвеждането на термина себеколонизираща се култура. Навярно малко други култури могат да се похвалят с условия, където този термин може не само да възникне, а и да се развие и процъфти.

И накрая до някъде извън, но с отношение към темата, бих искал да разкрия свръх задачата на Студио Даухаус, а според мен и на много хора около нас, решили да останат, да се върнат или да пристигнат в България. Ставя дума за горчивия факт, че нашата страна е маргинализираната част от Европа, а и от цялата западна цивилизация, където ние присъстваме скромно. Щях да напиша “деликатно”, но като се сетих за ансамбъл “Българе” реших, че по-добре е да оставя “скромно”. Целта е от негативен маргинал в цивилизационен аспект ние да се предвърнем в дръзкия авангард на света, в поле за експерименти в културата и изкуството. Средата с неограничени възможности, метафората, която може да погълне и заличи всеки потенциален конфликт– автентичната Суматоха. Цялата власт – на въображението!

Няма коментари: